4. И мисля да не се връщам вече в града, а да си остана тук, да не ям, нито да пия, а непрестанно да плача и да постя, докато умра.“
5. Като изоставих размишленията, които ме бяха обзели, аз се обърнах с гняв към нея:
6. „О, най-безумна от всички жени! Нима не виждаш нашата скръб и това, което ни сполетя –
7. че Сион, нашата майка, е в дълбока печал, безкрайно унизена.
8. И сега, когато всички ние скърбим и тъжим, защото всички сме опечалени, нима ти ще тъжиш само за сина си?
9. Попитай земята и тя ще ти каже, че тя е, която трябва да оплаква падането на толкова много нейни рожби,
10. защото всички, отначало родени от нея, и други, които ще дойдат, почти всички загиват и толкова много се предават на изтребление.
11. Така че кой трябва повече да тъжи, ако не онази, която е изгубила толкова деца, а не ти, която скърбиш за едно единствено?
12. И ако ми кажеш: „Моят плач не прилича на плача на земята, защото аз изгубих плода на утробата си, който съм носила с тъга и съм родила с болки,
13. а пък земята изгубва, както ѝ е присъщо – множеството, което е на нея, си отива така, както идва“ – тогава аз ще ти отвърна,
14. че както ти си родила с мъка, така и земята дава своя плод на човека, който я обработва още от самото начало.
15. Затова сега се въздържай в скръбта си и мъжествено понеси загубата, която те е постигнала,
16. защото, ако признаеш, че определеното от Бога е справедливо, и сина си ще получиш, когато му дойде времето, и ще бъдеш прославена между жените.