3. И много се натъжи.
4. А жена му каза: „Синът ни е загинал, затова не се завръща!“ И започна да го оплаква:
5. „Защо те пуснах, сине, светлина за моите очи!“
6. Тогава Товит се обърна към нея: „Мълчи, не се безпокой! Той е жив и здрав!“
7. Но тя му отвърна: „Ти мълчи! Недей да ме мамиш! Отиде си момчето ми!“ И всеки ден излизаше на пътя, по който бяха тръгнали. Денем не ядеше хляб, а нощем не спираше да плаче за сина си Товия, докато не изтекоха четиринадесетте сватбени дни, по време на които се бе заклел пред Рагуил да остане в Екбатана. И сега Товия рече на Рагуил: „Пусни ме да си ида, защото баща ми и майка ми вече не се надяват да ме видят.“
8. Но тъстът му го помоли: „Постой при мене, а пък аз ще изпратя хора при баща ти да му известят за тебе!“
9. Но Товия му отвърна: „Не, пусни ме да се върна при баща си!“