6. Но Бог който утешава смирените утеши ни с дохождането Титово;
7. и не тъкмо с неговото дохождане, но и с утешението, с което той беше се от вас утешил, като ни извести голямото ваше за нас желание, плакането ви, ревността ви за мене; така щото повече се възрадвах.
8. Защото, ако и да ви наскърбих с писмото си, не съм в разкайване, ако и да бях се поразкаял; понеже гледам че онова писмо ви оскърби, ако и за малко време.
9. Сега се радвам, не за скръбта ви, но защото скръбта ви стана на покайване; понеже скърбехте по Бога, да се не повредите от нас в нищо.
10. Защото скръбта по Бога ражда спасително покайване което не докарва разкайване; световната обаче скърб ражда смърт.
11. Защото, ето, това ваше по Бога скърбене какво усърдие породи във вас, какво извинение, какво негодуване, какъв страх, какво желание, каква ревност, какво отмъщение! Всякак вие показахте себе си че сте чисто в това нещо.
12. И тъй, ако и да ви писах това, не го сторих заради обидника, нито за обидения, но за да се яви вам нашето усърдие което за вас имаме пред Бога.
13. За това се утешихме заради вашето утешение; и още повече се възрадвахме заради Титовото възрадване че се успокоил духът му от всинца ви.
14. Защото, ако му се похвалих нещо зарад вас, не се засрамих; но както ви говорихме всичко с истина, така и похвалата ни пред Тита стана истина.
15. И той още повече милее за вас, като поменава послушанието на всинца ви, как сте го приели със страх и трепет.
16. И тъй, радвам се че във всичко имам доверие на вас.