1. Но сега ми се подсмиват по-младите от мене, Чиито бащи не бих приел да туря с кучетата на стадото си;
2. Защото в що можеше да ме ползува силата на ръцете им, Човеци, чиято жизненост бе изчезнала?
3. От немотия и глад те бяха измършавели; Гризяха изсушената земя, отдавна пуста и опустошена;
4. Между храстите късаха слез, И корените на смрика им бяха за храна.
5. Бяха изпъдени измежду <човеците>, Които викаха подир тях като подир крадци.
6. Живееха в пукнатините на долините, В дупките на земята и на скалите.
7. Ревяха между храстите. Събираха се под тръните;
8. Безумни и безчестни, Те бидоха изгонени от земята.
9. А сега аз им станах песен, Още им съм и поговорка.
10. Гнусят се от мене, отдалечават се от мене, И не се свенят да плюят в лицето ми.
11. Тъй като <Бог> е съсипал достолепието ми {Или: Разтегнал пояса ми.} и ме е смирил. То и те се разюздиха пред мене.
12. Отдясно въстават <тия> изроди, Тласкат нозете ми, И приготовляват против мене гибелните си намерения {Или: Пътища.},
13. Развалят пътя ми, Увеличават нещастието ми, И то без да имат помощници.
14. Идат като през широк пролом; Под краха нахвърлят се <върху мене>.
15. Ужаси се обърнаха върху мене; Като вятър гонят достолепието ми; И благополучието ми премина като облак.