1. Нали човек на земята е като воин на служба и дните му не са ли като дни на наемник?
2. Той е като роб, който жадува за сянка, и като надничар, който очаква надницата си.
3. Така и аз получих за притежание месеци на разочарование и горестни нощи ми са отброени.
4. Когато лягам казвам: „Кога ще настъпи ден?“ А нощта се провлича и аз се мятам на земята, докато ми омръзне, до зори.
5. Тялото ми е покрито с червеи и със замърсени струпеи; кожата ми се пука и гноясва.
6. Дните ми летят по-бързо от совалка и чезнат без надежда.
7. Спомни си, че животът ми е само едно подухване, че окото ми никога няма да види добро.
8. Повече няма да види окото на този, който ме гледа; обърнеш очите си към мен – а мен ме няма.
9. Както се разпилява облакът и изчезва, тъй слизащият в преизподнята няма да възлезе пак,
10. няма вече да се върне в своя дом, повече няма да го види своето място на живот.
11. Затова аз няма да въздържам устата си, ще говоря в угнетението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.
12. Нима съм море или морско чудовище, че Ти си поставил стража над мене?
13. Когато си казвам: „Моята постелка ще ме утеши, моето легло ще ме облекчи в страданието ми“,
14. Ти ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш.
15. Тогава душата ми предпочита да се прекрати дишането, предпочита смърт, отколкото страданието ми.
16. Опротивя ми животът. Нали вечно няма да живея! Остави ме на мира, защото дните ми отминават като духване.
17. Какво е човек, че толкова много го възвеличаваш и обръщаш вниманието Си към него?
18. Проверяваш го всяка сутрин, изпитваш го всеки миг?
19. Кога ще свалиш от мен поглед, кога ще ме оставиш, че да мога спокойно да преглътна слюнката си?
20. Дори да съм съгрешил, какво мога да направя на Тебе, Който пазиш човека? Защо си ме поставил за Свой прицел, тъй че дотегнах и на самия себе си?
21. Изобщо не би ли могло да ми простиш греха и да снемеш от мене прегрешението ми? Защото ето ако сега аз лежа в праха, утре ще ме потърсиш, а няма да ме има.“